От очите на влажната пролет се стича тъга
и ръми на Цветница под стрехата.
Няма ангели бели, с големи крила,
няма даже искрици от свещи в тъмата…

Незнайно къде сме затътрили крайници,
без разум, идея, с разбита душа…
Ах, дано да разсъмне през сивите делници,
за да свият мечтите отново гнезда.

Осъзнал се светът да кривне в галактики,
по стръмния склон на небесното време,
където думите имат своите стойности,
не само за изгубеното ни поколение.

И на Страстна неделя слънцето плахо,
да разпусне коси сред Млечният път,
а върбите докоснали топлият вятър
на висулките ледени да простят.

От вековният дъб на земята ни клета
ще покълне филиз от Бог озарен,
за да вдигне снага над гори и полета
и да дойде Българският Великден!