Ти казваш, Времето не е виновно...
Аз казвам – да, виновно е и още как!
Защо мълча, когато правех мойте грешки?
И тичах като луда през лозята
да стигна нечий хоризонт... не моя...
Когато се превръщах в морско конче
и вятърът ме тласкаше на север,
а ти си бил така очевидно на юг...
Когато мислех си, че самотата ми е нужна
и мъчех се да я запълвам с празни думи...
Защо мълча тогава Времето?
И чак сега, като започнах да си губя обеците ...