Проклетите ми обеци
Ти казваш, Времето не е виновно...
Аз казвам – да, виновно е и още как!
Защо мълча, когато правех мойте грешки?
И тичах като луда през лозята
да стигна нечий хоризонт... не моя...
Когато се превръщах в морско конче
и вятърът ме тласкаше на север,
а ти си бил така очевидно на юг...
Когато мислех си, че самотата ми е нужна
и мъчех се да я запълвам с празни думи...
Защо мълча тогава Времето?
И чак сега, като започнах да си губя обеците
и точно Ти намери ми едната... чак сега
изплези се с език и каза – ето, Той е...
Когато вече съм почти безгрешна
и нямам нужда от проклетите си обеци!
© Рада Димова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Времето не можем да върнем, но спомените си стоят там. Там някъде обеците са си две. Поздравления за хубавата поезията!
-
Да, прав е Краси, елегантно пишеш... честита нова година, жива и здрава бъди, мила Рада!
-
Благодаря,че сте ме усетили,Краси,Чо!Най–после да се появи някой,който чете и дава някаква градивна критика,Андрина,или както се казваш,благодаря!
-
Ааааа, изобщо не си права за нуждата от обеците и това почти безгрешна си е съвсем почи безгрешна
Хареса ми, но едно "очевидно" ми наруши мелодията. Опитай с "отчайващо" или нещо с подобна мелодика
Поздрави! -
Кофти история! Но, Краси може да се окаже прав!
Поздрав, Ради! -
Когато вече съм почти безгрешна
и нямам нужда от проклетите си обеци!
Охххх...само ти така елегантно удряш, Рада!
Но щом е "почти", значи все за още някой грях има мегдан, май?!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Раздай едната по библейски щедро,
а другата, все пак си запази
за фар преди греха.Или след него.