Прошка
Тежат ни неизречените мисли.
Тегнат необмислени слова.
Изцапани със кал, душите чисти
стигмират с черен белег същността.
И този белег стяга като примка,
без въздух колабира любовта,
в живота си изпуснатата бримка
съшиваме с илюзии в нощта.
Заровили ножовете дълбоко,
захвърлили наужким горестта,
прощаваме, но с поглед от високо
презрително поглеждаме света.
Забравяме, че смъртни сме и носим
кръста` си към Голготата сега.
Но с прошката от други да изпросим,
доверие за нас във вечността.
© Таня Мезева All rights reserved.
