Прошка
Планината Рила гневна се навъси
мята пощуряла мълнии навред.
Сякаш пъди чума - бие по дома си.
"Спри се, мари Рило, ще погинем с теб!"
Рила ни не чува.. Гръм да я удари!
Къса от скалите все едно басма.
Луда залудяла всички живи твари
нещо са й криви.. В бесове жена.
Блъскат се реките в плитките корита
наедрели, диви - кой ще ги възпре?
Бентовете мачкат като пчелна пита
в шепите на гладно лакомо дете.
"Рило, милост, вдигнах бяла зидария
там покрай площада - тъкмо по мерак.
Подир дни разпасвай тая лошотия
само да довърша, пустия чардак!""
Рила ми се ежи.. Дважди по свирепа
ветрове извива, покриви хвърчат..
Що ли мериш, Рило, сили със човека
мъничка бълха е, той по твойта плът.
Моя дом несвършен като го подхвана
чупеше гредите - сламки в як юмрук..
Тухли, керемиди, камък не остана..
Вдън земя отнесе новия капчук.
Притъмня ми, братко, забуча в главата,
в бурята се хвърлих сам изгубил свяст.
"За курбан ме взимай, Рило, в небесата."
Да извикам тъкмо...се събудих аз..
Три пъти прекръстих пазва отървана..
Слънчев лъч облиза ясното небе.
Рила се подсмихна. Кихна във Балкана.
Женската й прошка носят дъждове.
© Силвия Николова
FB / razkazvachka.na.stihove
© Силвия Николова All rights reserved.
