От дълго премислях как да споделя
с теб този страх,който ме теразае и до днес.
Но всеки път щом те видя,сяшак немея,
сякаш пред мен стой сянка,а не човек...

Аз съм грешна,и никой не може да ме унивини.
Сама пред себе си признах вината.
При теб с приведена глава и глас,нашепващ "Прости"
идвам,готова да си излея душата....

Приемаш ли ме днес?
Позволяваш ли ми да застана пак до тебе?
Да гледам през прозореца света със твоите очи
и да трепти с полъха на вятъра всичко в мене...

Длъжна съм да ти се извиня за всичко,
за всяка пролята сълза и спомен...
Длъжна съм да ти се извиня,че те обичам,
и да ти докажа сърцето ми самотно колко е бездомно...

Ти пак мълчиш,но очите ти говорят...
Чета тъгата в тях и се разкъсвам от страх.
В теб спомените и мъката говорят...
А аз съм тук пред тебе пак...

Прости ми,че не мога да дишам ако не си наблизо.
Думите са малка част от моите чувства.
Слънцето хоризонта припокрива,
смирена,ще према дори и да ме отблъснеш...

Очите ми са всичко,в тях чети.
Не слушай гласа ми,по-треперещ от иглика.
Сърцето ми за последно погали...
Простих ти...но още те обичам...