Прости думи... даже не са стихове
Извървях си живота
танцувайки.
В две четвърти,
34 удара в минута,
бавно-бързо в
различни комбинации
биеше сърцето ми...
(La Cumparsita).
Танго ли казах?
Изклатушка ми ролите.
Роклите.
Ризите.
И тишина... тишина.
Сънувам седнала,
на срасъл със земята камък.
Над мен небето.
Твоето небе.
Галя посребрените коси.
Блестят
измръзналите пръсти
като вощеници бели.
Перата падат
и всичко става бяло.
(Дух и светлина).
Белязана,
обречена,
обсебена...
все в очакване.
Опитай се да ме намериш.
Прати ми тръпката.
Оная,
която пареше
очите ни,
с която се преследвахме...
Прати ми я!
Да не съм сама. Точно днес,
като допита чаша вино.
Като самотен карамфил.
Без тебе
само
вятърът ми е приятел.
Намира ме.
Сърцето ми прегръща.
Листа
оставя есенни.
Тихо ги нареждам -
дарове.
(Прости думи,
даже не са стихове).
Но стигат ми в деня
последен
на моя февруари.
Изплака се морето ми
от отливи,
за приливи,
за златни рибки.
Под нозете ми,
пропарва още летен
пясък...
Раждам се през четири
години
и
пътувам с другата си риба,
(в дантелената пяна на водата).
С илюзии и с едната вяра...
да чакам.
в дванайстият си дом,
да почукаш на прозореца.
Щом чуя звън на счупени стъкла,
ще те позная.
Изпей ми нещо!
Запееш ли... Нощта преваля.
Съмва.
Жива съм. Но...
трябва да съм идиот,
за да повярвам,
че точно днес
ще ми подариш цветя
и ще ме целунеш...
Както някога.
© Веска Алексиева All rights reserved.
