Простих на самотата
Жестока и протяжна самота
ме стискаше до задух в тишината,
и колкото жадувах свобода,
все повече заробвах си душата...
Но някак си - внезапно уморена
от моето стоическо търпение,
самата тя ми падна на колѐне,
и първа ми поиска опрощение.
Тогава, с откровено задоволство
и вяра, притаил дълбоко в себе си,
погледнах я с премерената гордост,
на вечно оцеляващ пораженец...
Простих, но няма прошка без забвение,
тъй както няма болка без тъга.
Заблуда е подобно обяснение,
че всичко е написана съдба.
И времето, че може да лекува.
Лекуват само сбъднати ръце.
Отмерва ли часовника сбогуване,
или тиктака като влюбено сърце?
Но аз не се съмнявам в любовта си,
макар че от обида я отричах.
Изплакал и последната сълза,
разбрах, че още мога да обичам.
Самотата ще намери кръв и плът,
подушѝла страха на оцелелия,
и ако не я превари неговата смърт,
горко на този, в който ще живее...
©тихопат.
Данаил Антонов
30.07.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
... инструкции има, ама кой да чете
