Прозорец...
* * *
Като прозорец пред света,
отворен съм, така прозрачен,
невинен с чистите стъкла,
а погледът - смутен и мрачен.
Когато ветрове вилнеят,
скована в скреж душата стене,
зад мен във стаята си пеят,
пеят, а на мен ми е студено...
Когато плисне леден дъжд в стъклата,
притихнал, стискам зъби в здрача,
превръщам се в молитва към съдбата
и времето, с което плача.
Сълзите ми се сливат със дъжда,
в поточето те правят синя пяна.
Да, това съм аз - мъжът,
безмълвно ближещ лютите си рани!
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
