Пръснати лалета
"Не ме обичай никога! Напук
на себе си кажи, че съм излишна.
Далечна да остана. Даже тук,
в сърцето ти, не ме пази на скришно.
Не мога вече нищо да ти дам.
Аз имам само думи символични
и спомен за угасналия плам
от дните на несбъднато обичане.
Аз пазя само мислите за теб.
Заклевам те да не четеш нататък!
Рисувах ти онази нощ портрет
и стих написах, нищо, че е кратък.
Не казвай нищо, моля те. Мълчи.
Целунеш ли ме, знай, ще се намразя
и миналото двойно ще горчи.
Отровата от устните ти пазя.
Проклета да си, нощна самота!
Как ядно под завивките изстиваш!
Понякога не вярвам в любовта.
Понякога съм толкоз нещастлива,
че иде ми да вия като вълк,
изправен пред луната заблестяла.
Изкачвам си Голготата без дъх,
за нежните ти длани изгладняла...
Но ти недей, не слушай, забрави!
Не се завръщай в дните идилични!
Дори сърцето нощем да кърви,
дори без думи, не, не ме обичай!"
Захвърлих бързо белите листа
и дирята от пръснати лалета
заведе ме при нея. Любовта
открила бе покой. До пистолета.
© Яна All rights reserved.
