Птици по никое време
Понякога сънувам, че съм птица
и ме прегръща теменужен здрач.
А приливите звездни на щурците
пресича подранилият косач.
На хоризонта с тънък златен косъм
обточва се небесният илик
край слънцето - пламтяща капка восък.
Не ме будете, моля, в този миг!
Когато въздухът е с вкус на вишня,
разпукана от сладост, и тръпчив
и суетата е така излишна,
и знаеш, че си още много жив.
Щастлива съм единствено тогава –
ръцете ми загребват синева,
когато съм фотон, сълза и вятър,
наченат стих в безмерна тишина.
Летели сме – навярно в друго време,
и Бог е бил наивен пилигрим –
далеч преди да сме били родени
и безвъзвратно да се приземим.
Дали сме пеперуди във хербарий,
крилете ни забодоха ли с трън?
Повярвайте ми – има още ангели.
Летете, хора, даже и насън!
© Валентина Йотова All rights reserved.
