Пустинята
Със мъжка нежност вятърът загърна дюните...
А пясъкът прошепна на Живота: Пак се раждай!
От Любовта очакваща зачатие, Нощта поиска
грях... и с него тя изтля във жаркия безкрай.
Нагонът подчинява бедуина... да ловува, да е хищник!
Превърнат в сянка дебне я - отново плячка!
Посреща гордо утрото... без мъка, със сърце от камък,
измамено от любовта и неподдаващо на болката!
Отишъл във града... за кожите, се влюби той в очите ù,
в прегръдка вплетени те, сякаш птици, литнаха високо!
Ала светът - уви... богатството признава - не мечтаещи!
Емир я бе спечелил вече - и за него дните ù орисани.
Избра мечтата своя тя тогава... и потъна в бездната...
замисляйки Пророка!
Безмилостно излезе Слънцето... прогони в миг зората,
покри змията пясъкът, оазисът пък приюти газелата,
луд, вятърът свистеше с грохот, пак проклинайки съдбата!
А бедуинът с празен поглед, сам... притихна в шатрата.
Пустинята... забърса си следите!
© Ангел Колев All rights reserved.
