Първо кокиче
Забравих, че мога да бъда щастлива.
В очите ми плават куп лодки от мрак —
по здрач със сълзите ми тайно преливат,
превръщат се в лъч, който всъщност е знак...
По горски поляни от обич ще тичам,
усмивки и време за смях ще си дам.
Ще бъда за себе си първо кокиче,
до люляци бели ще спра... и оттам
с походка на котка ще тръгна по стъпки,
от радост оставени в летния плам.
Порочно ще пия най-вкусните глътки...
Аз няма най-светлия зов да предам.
Забравих, че мога да бъда щастлива.
И тъмното в мен ме смалява до плач.
Защо най-бодливите рози поливам?
На своето слънце съм верен палач.
На немите бездната тръпне за мен.
Премръзнах, треперя — врабец без крила.
Дали беше чудо — в последния ден
почувствах как краят роди началá...
