Забравих, че мога да бъда щастлива.

В очите ми плават куп лодки от мрак —

по здрач със сълзите ми тайно преливат,

превръщат се в лъч, който всъщност е знак...

По горски поляни от обич ще тичам,

усмивки и време за смях ще си дам.

Ще бъда за себе си първо кокиче,

до люляци бели ще спра... и оттам

с походка на котка ще тръгна по стъпки,

от радост оставени в летния плам.

Порочно ще пия най-вкусните глътки...

Аз няма най-светлия зов да предам.

Забравих, че мога да бъда щастлива.

И тъмното в мен ме смалява до плач.

Защо най-бодливите рози поливам?

На своето слънце съм верен палач.

На немите бездната тръпне за мен.

Премръзнах, треперя — врабец без крила.

Дали беше чудо — в последния ден

почувствах как краят роди началá...