Светлината във моето малко сърце
е от ясната утрин лъчиста.
Тя струи и ме милва със нежни ръце -
белоснежна, красива и чиста.

Лек ветрец роши моите черни коси
и донася ми песен на птица.
Ромон тих на река, що покоя гаси
и див писък на майка-орлица.

Аз  се нося по мека, зелена трева
и лежа всред море от въздишки.
Небосводът кокетно ми кима с глава -
бели облаци в сребърни нишки.

Аз затварям за миг уморени очи
и дочувам шума на вълните,
а морето в ушите ми бясно бучи.
В морска пяна превръщат се дните.

Нейде крясък на чайка усещам край мен.
Свободата ми литва нагоре.
Ситен пясък - уханно легло от сатен.
Самодива с мил глас ми говори.

Топла длан от несгодите пак ме лечи
и във моето детство ме връща.
Аз поглеждам света с по-различни очи
от балкона на моята къща.

Ала всичко изчезва и влиза нощта,
непоканена, в моята къща.
Потъмнява небето, угасва свещта
и самотна във мрака мечтая.

Засияват звезди и изгрява луна,
а градецът съвсем избледнява.
През прозореца прашен наднича сънят -
аз потъвам в щастлива забрава.