Пътят, който води към равното
На билото
На билото вечерната позлата
прощално гали сънните треви.
Пътечка тясна, уж добре позната,
стопява се в последните лъчи.
А мамеха полянки и горички
встрани - не седнах, че не бе му ред.
С концерт ме срещаха омайни птички,
не спрях да чуя - бързах все напред.
Успях, пристигнах, с клончета в косите,
с разпитени обувки и душа.
На слънцето последно във лъчите
обляна, осъзнах, че пак греша.
Че билото не е последна кота -
сред сънни сенки и добри треви,
че тясната пътечка на живота
надолу стръмно пак ще продължи,
че пак ще газя тръни и коприва,
но все по-кротка, светла и добра,
додето сънно-нощна и красива,
на равното пристигна и се спра.
© Венета All rights reserved.
