Раждане на стих
Нямаш милост, любов... слепи чувства ми удряш в гръдта
и душата ми стене - изгубена в твоята лудост,
не разбирам какво си, но живееш в лика на жена –
смисъл в дните ли си или сбъдваш в живота ми чудо.
Тя е моя, любов... и не мога без нея и час,
от ръцете ù ставам най-силния мъж на земята,
красотата във форми и цвят пък събудя ли аз,
тя градина със сочен и вкусен плод става налята.
Как я искам, любов... Устните ù са кръста ми жив,
а в косите ù губя се и като в храм се намирам,
от смеха ù понася ме трепета диво звънлив,
в нея раждам мечти, за които животи умирам...
Помогни ми, любов... във сърцето ù скътай се ти
като малко късметче, изтеглено с Божии пръсти,
и когато от теб във сълзите ù стих се роди -
да ме парне със огъня жив на очите ù пъстри...
© Михаил Цветански All rights reserved.
