В напъпил ден на цветноструйно разлистена пролет,

до бълбукащ ручей, видя смъртоносно ранена сърна.

Ти прегърна я нежно, зажаднял за следловния трепет,

напукани устни допря до кристално чистата ù сълза.

И дори не разбра, че в сълзата се беше вградила душата,

взела плахия дъх в аритмичния пулс на ранено сърце.

А твоето докосване откъсна я от клетката на мрака,

животът плъзна се по вените, опря се в слънчево небе.

Сърцето на сърничката превърза със живениче,

пораснало в митичен свят без отровни стрели

и приказка разказа ù за вечна топлина от огънче,

погали тялото,  спаси душата и сърцето да тупти.

Над загоряло лято щедро се разля и слънцето,

а розовите изгреви посрещаха си пеещи петли.

Покълна след дъжда надеждата от  зрънцето

и под лазурното небе се олюляха дъхави треви.

Във този ден на лявото ти рамото кацна славей,

от звуците на бързея мелодия за тебе преоткри,

не закъсня и вятърът южняк, той  с нежен повей

напъпилите, кървавочервени рози със роса покри.

Изправи се до теб сърничката и като в песен

единствено на теб и без остатък своя свят дари,

но в хищната мъгла на листопадно тъжна есен

сред шумата просвириха насочени от теб стрели.

Сега светът сковава мразовита зима,

до леден ручей там сърничката лежи,

лова когато свърши, ти замина,

а плячката остави, да не ти тежи.

Очите си затваря днес сърната,

парченце от душа над тялото кръжи.

Последна мисъл в болката позната

... мъжете просто са... ловци.