Равносметка
Не вярваше, че можеш да обичаш.
Не искаше да виждаш светлина.
От моята невинност (на момиче)
поиска да ти сътворя света.
Сърцето си затворил беше в клетка,
затръшнал бе зад себе си врати.
Очите бяха скрити зад решетки,
бе сигурен, че трудно се лети.
От мен поиска да ти вярвам.
От мен поиска ти крила.
От мен поиска - да открадна
душата ти, пропита с празнота.
От мен поиска, да те искам.
От мен поиска, да простя.
И станах аз за тебе извор,
от който бликаше света.
Създадох те неземно-мъдър,
на истина и светлина приличен.
Сега е редно май да тръгваш...
Заклевам те да си обичан...
......
(Аз себе си така наказвам,
чрез думите, които тук изричам:
Не бива да забравяш тази,
която и преди те е обичала)
(пп: тук е мястото да благодаря на Вальо Йорданов за подкрепата да напиша този стих. Вальо, най-искрени благодарности!)
© Марияна Георгиева All rights reserved.
