Раздялата ще ни спаси!
Не ме разбираш, наранен си!
Защото смяташ, че ме обичаш!
И дори сломен от хладността ми,
не спираш в обич да се вричаш.
Каква ирония, проклета -
защо сега, а не тогава,
когато през сълзи се молех -
да ме обикнеш, ала бях в забрава!
А ти, не вярваш, че те обичам!
Щом сърцето ми няма сили да прости!
Но за твоето ще те попитам -
как позволи ти, да ме нараниш?
Мечтаех, не спирах да копнея,
с мисълта за теб, за нас, живях!
А сега питам се, как ще успея,
да се преборя с тази празнота?
Не знаеш колко плача нощем,
а спомените са безжалостни!
Но макар и да ми липсваш още -
се моля раздялата, да ни спаси!
© Виолета All rights reserved.
