Разговор с мъдрец на хиляда години
- Кажи ми, мъдрецо, защо седиш сам,
със поглед отправен в безкрая,
не си ли обичал, не си ли държал
в ръцете си Ева от Рая?
И старецът трепна – дързък въпрос,
със сини очи ме погледна -
видях сто небета, пробягани в крос,
взривени слез залез планети.
- Обичал съм, дъще, и аз съм бил млад,
приспивах щурците със песен,
а сутрин пред вятъра тичах с мерак,
просторът все беше ми тесен.
Научих художници как да творят,
поети да пишат балади,
бях сляп и щастлив, но един тарикат
приписа си мойте награди.
До тука добре, но Ева ми взе,
нали беше млада, зелена,
повярвала му, че има сърце
и можел да пише поеми.
Накрая, разбрала си грешката тя,
отново при мене се върна,
помоли ме пак да летиме с крила
и нежно с очи ме прегърна.
Потърсих крилата - намерих едно,
бях пръснал картини и листи
от мъка по цялото земно кълбо,
не вярвах, че някому липсват.
И Ева замина за мойто крило,
което изгубил бях в мрака,
преравя земята, гнездо по гнездо,
хиляда години я чакам...
© Ивон All rights reserved.
