Разходка
-Скитнико, къде си тръгнал по тоз далечен път?
-Тръгнал съм момиче, тръгнал съм на съд.
-Скитнико - защо - какво безумно стори?
-Чуждите сърца момиче, чуждите затворих.
Знаеш ли момиче що е да обичаш,
защото аз не знаех
и колко лошо е да го отричаш -
аз ранявах, захапвах и лаех!
Казват, любовта е сляпа,
но от гордостта ти повече боли,
удря като тежка лапа
без да има кървави следи.
Болката обаче те изгаря -
дълбае и дълбае тя навътре -
озлобява душата и я затваря
и забравяш и да видиш "утре".
Аз платих си вече и ще плащам -
сляп сега съм, но прогледнах,
по света сега писма изпращам
и всяко от тях изрича "Съжалявам, че на душата ти посегнах"!
-И какво, слепецо, намери ли я ти?
-Не, но и да не я намеря нека да лети,
нека гледа любовта във чуждите очи!
-Но, слепецо, така повече боли?!
-Не съвсем, малко е това, което тя ми причини.
Във писмата слагам розови листа -
да може, ако намеря някое да отговори,
ако скъсано е, ще го хвърля във нощта,
ако пък здраво е ще чакам името и да повтори...
-Ти, слепецо, много мъка преживял си,
ала стана късно - трябва да вървя,
но в свойта мъка - чужда осъзнал си,
подавам ти ръка - довиждане, но за теб ще скърбя!
Подадох и аз своята ръка
и докосна ме плам топъл, нежен, чист -
извърнах се към тъмната река,
а в ръката ми бе розов непокътнат лист...
© Каролина Ташкова All rights reserved.
