Разходка до себе си
Заскрежено, настръхва от зимното слънце полето,
пътят смига, наръсен с мъниста предпразничен смях.
И за миг ме е гъдел, защото съм точно където
неотдавна се чувствах щастлива. И може би бях.
Днес е някак по-тясно, противно на всяка нагласа,
даже храстът с врабците отнема излишно пространство –
тънки, бели кончèта тропосват ненужно с гласа си
от пръстта до небето. А с Бог ми е старо познанство.
Аз обичам полето – то уж ме разбира добре.
Но защо ме посреща тъй чуждо, с изтръпнала пазва?
И се гледаме – сякаш родител е смъмрил дете –
замълчавам виновно – и то също нищо не казва.
Пътят смигва отново – дали се шегува със мен
аз не знам, но решавам да свърна обратно към вкъщи.
И тогава си спомням, че моят дом днес е студен.
И след още минута от студ към студа се завръщам.
Свързани произведения
Comments
-
Честит празник! Много е важно да се познаваме по себе си!
-
Въгленчето, което носим в сърцата си и топли и свети, Иринче.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
"... пътят смига, наръсен с мъниста предпразничен смях"!!!
С тази невероятна метафорична образност ме повеждаш към непознати усещания, които усмихват душата ми. Удоволствие са за мен стиховете ти, миличка!💕🌹