До мен ли си, когато много тъжна
превръщам се във мъничка сълза,
изгубена в пустинята, объркана,
пак диря теб, оазис във нощта?
До мен ли си, когато силно гневна
завихрям урагани от слова,
а после, изтощено-безутешна,
опитвам себе си да събера?
Когато пък съм слънчева стихия
и често те изгарям с мисълта,
приемаш ли ме като орисия
или оставам въгленче в жарта? ...