Размисъл

Докога ще се чувствам така...

не разбра ли вече сърцето,

невъзможна е тази  любов,

абсурдно е – каза момчето,

безразлична за него е тя,

не бива да страдам тогава,

любовта е красива само така –

да е споделена, да носи наслада,

защото иначе не е любов,

а болка, огнена, смъртоносна,

разяжда душата и става товар,

невъзможно е да го нося...

но просто не мога да спра...

непрекъснато мисля за него

и нови, омайни мрежи плетя,

мечтая да спечеля момчето

и знам, че няма надежда,

че е безсмислено да се старая,

той няма да размисли, изглежда,

трябва да спра, да се осъзная...

нищо че в мен има много любов,

непотребна, но пък толкова силна,

невъзможна, но пълна с живот,

но как  да я дам аз насила...