Тревясала е тясната пътечка,
полегнала е старата лоза,
червени рози подивели
опитват се сред бурен да цъфтят.
Врата, провиснала на стара панта
скрибуца своя реквием,
а стъпките ми проехтяват
като дихание в ковчег.
Увиснал паяк се протяга,
безцеремонно си тъче
прозрачна черга в пущинака
или пък лепкаво перде.
Излизам, демонът ме гони -
разбудих призрачния храм.
И реквиемът зазвучава
във времето - за всички нам.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
