Реквием
Не си ме викал -
но дойдох!
Не си ме чакал -
но съм тука!
Дъждът измива моя вик,
а в думите ти няма нежност...
Какво ли исках,
вярвах ли сама,
че слънцето от облаците
мога да ти върна?
Защо така отчаяно
се вглеждах в тебе -
та ти отдавна беше отговорил!
Защо все питам,
та ти отдавна беше си отишъл.
Като прокълната
под капещия дъжд
надеждата ми в твоите очи поглежда.
Ти искаш да си тръгна,
пари за пътя
щедро ми предлагаш.
А този дъжд банално си вали
и няма начин
просто да изчезна!
Седя и чакам -
без право
да копнея и обичам.
Аз знам -
не си ме викал,
сега от тебе си отивам.
Не си ме чакал
затова и никога
отново няма да се върна!
Не ме повика -
но дойдох.
Не си ме чакал -
но ме срещна.
Какво пък -
даже да боли -
аз бях щастлива,
че обичам!
Какво пък -
спомням си, нали!
А спомените няма как
от моето сърце да вземеш!
© Елена Бързева All rights reserved.
