Реквием за българския дух
Автор: Генка Богданова
Аз нося спомен за безкрайни степи,
за слънце грейнало в лазурна вис,
за зимни степни ветрове свирепи,
топли юрти, с дъх ухаещ на „кумис“.
Аз пазя спомени за кръв гореща,
за мъже на галопиращи коне,
аз помня тяхната съдбовна среща
с прабългарката мъдра Пагане.
В съня си чувам някой, да ме вика,
чувствам как кипи кръвта гореща в мен –
потомка на България Велика,
горда българка със дух непобедéн.
Духът ми, оцелял през вековете
и с кубратовската мъдрост зареден,
бунтува се във мен, дори, простете,
днес се чувства угнетен и омърсен.
Забравили сме ценните завети,
на Кубрат – велик върховен хан,
за Аспарух и ордата с конете,
яздили от Волга, до стария Балкан.
За отвоюваното с кръв и сила
райско кътче – благодатната земя,
където нашата Родина мила,
като цвят неземен буйно разцъфтя.
Забравили сме за победи славни
на войската наша, ханове, царе.
Че на василевсите ромейски равни
са билИ и наши, български князе.
Че имали сме строг Крумовски закон,
че Борис ни даде вяра и просвета.
че със Златен век дари ни Симеон,
и не сломи ни робството проклето.
Надарени със талант и с ум от Бог,
прославяха ни българи – юнаци.
А сега Европа, с тон надменен, строг,
ни е отредила участ на просяци.
Затова съм тъжна и съм гневна днес,
презирам, мразя лошата ни слава,
че загърбваме достойнство, гордост, чест,
следваме не тоз що го заслужава.
Затова кипи кръвта ми ядно в мен,
че сме безволни, примирени, слаби.
Явен геноцид ни мачка всеки ден,
а се превръщаме в безмълвни раби.
© Генка Богданова All rights reserved.
