Рисунка с въглен на асфалта
РИСУНКА С ВЪГЛЕН НА АСФАЛТА
... а чайките прощален кръг извиха
за сбогом над стишеното море,
и есента до мен се кротна – тиха,
развяла жълта рокля на каре,
глава положих в топлите ѝ скути –
под нейните косици с цвят на ръж,
и в тия наши няколко минути
опитах се да бъда нежен мъж,
прокудени от Бога херувими,
на пейката намерили приют,
мълчахме си – за идещите зими,
за бездните от черен мрак и студ,
за миг дори сланата спря да пари,
щом тя погали моята брада –
приличахме на влюбени клошари,
които се целуват под дъжда,
а сетне есента си тръгна – тиха,
и ме отвея с топлия си алт.
За сбогом ѝ написах два-три стиха
със въглен върху мокрия асфалт.
© Валери Станков All rights reserved.
