Свят пълен с болка и тъга,

ала за мен не е така.

Не мога да плача и ридая,

когато за утеха съм роден.

Не мога болка да почувствам,

когато на другите болката изслушвам.

С очилата розови поглеждам пак света,

но в огледалото виждам само лъжа.

Нагърбих се с тежкото бреме,

за проблемите ми никой да няма време.

Да бъда силен за мене било е съдба,

да давам сили, макар и с лъжа.

Смеех се, дори когато болеше,

но как? На другите им се ревеше.

Изправях ги, а те все падаха.

Подавах ръка, ала те ме убиваха.

Аз умирах, ала се смеех,

сълзите им просто не исках.

Утре пак ще стана с усмивка,

макар в душата да не е така.

Ала ще дойдат мъката да убият,

като глътка от мене отпият.

Ще вземат пак от мене лъчи,

а в бутилката ще налеят сълзи.

После всичките в мастило ще превърна,

да напиша моята болка и тъга.

Ще остане нейде загърбена тъга,

от никого нечута и видяна.

Защото това било е моята съдба -

да бъда просто глътка за утеха.