Розата

В градина, пълна с аромати,
редки като диаманти,
роза току-що разцъфнала,
с уханието си, самотната душа, бе приютила...

Росните капки
нежно се плъзнаха
по листенцата и крехки.
Подобно на сълзи,
те се стичаха,
все едно по женските бузи.

По кожата кадифено мека,
сълзите своите следи
оставяха...
Мечти по алеята далека,
сред ухания на рози,
в женското съзнание се разливаха...

В море от аромати
се срещнаха двама непознати.
А погледите им се прегърнаха,
в пеперуден танц те се втурнаха,
сред ухания и страст,
сред копнежи и сласт...

По бледостта
на женското лице
се четеше лудостта
на едно влюбено сърце.
Мъжът в очите и потъваше
и нежно ръката и докосваше.

Желанията си вътрешно подтискаха,
двете влюбени души...
Само в очите им искри прехвърчаха,
подсказвайки за огъня, който не ще потуши
никоя земна сила...
Споменът за техните преплетени тела,
поддържаше в душите им любовния пожар,
който им бе небесен дар!

Въпреки че и двамата знаеха -
тази любов бе плодът забранен! -
в страстните пламъци изгаряха,
пожарът бе споделен!

В този миг всичко бе тъй истинско!
Непостижимото бе тъй близко,
през техните тайни срещи,
между ароматите на тихите нощи...

Мъжът откъсна розата
току-що разцъфнала.
Символ бе тя на любовта,
лежащ между тръпнещите им тела.
Той пламенно своята възлюбена погледна,
после тихо стана и безмълно си тръгна...

Дамата взе розата
с мисълта за една мечта...
И тиха въздишка се отрони
от румените като черешка устни...

В уханието потопена,
душата и се вълнуваше -
на любовта тя бе пленница!
В градината седеше сега сама,
а душата и се бунтуваше -
на реалността бе заложница!