Стрелките на часовника да можех само 

с пръсти нетреперещи да върна... 

И листите на календара, мамо... 

И тях назаде доста да отгърна...

Сутрините пак такива да си бяха 

Точно като тази, тази днес... 

Устните ти пак да ми шептяха, 

Че мечтала си... мечтала си за мен.

Да ме беше ти родила, 

Ти, която ми показваш, 

Що е ласка, обич, що е сила... 

И всеки ден да го доказваш...

Да беше, но не си. 

И знаеш ли обаче нещо? 

Градински рози без бодли 

Не можеш никъде намери.

За нас съдбата била е такава - 

като градинска роза със бодли, 

но ухае истински единствено тогава, 

Когато от бодлите спре да те боли.

Боли те, даже те е яд навярно, 

Че не си ме ти с живот дарила. 

Но да дариш с живот си е коварно, 

Щом откажеш се от ролята най-мила.

Но няма за какво да те боли, 

Защото с дните заличи години... 

И знаеш ли какво ни предстои? 

Букет от рози, но от нашите градини.

Градините, в които ще посеем 

Доверие, единство и безкрайност. 

Цветята, във които с теб ще слеем 

Тези три неща. С взаимна всеотдайност.