Ръцете
Седеше жената на прогнилата пейка
подпряла тояжка под избеляла жалейка.
Черницата хвърляше шарена сянка
върху старото куче потънало в дрямка.
Над главата ѝ под опушена стряха
две лястовици гнездо си градяха.
В скута лежаха две ръце уморени
със засъхнала раничка и изпъкнали вени.
Треперейки кутийка локум ми подават:
„Вземи сине..., че то друг не минава.
Почерпи се... имам праунука-
в неделя родило се...далече от тука.“
И разказва ми тихо, точно къде са-
как всичко си имат и колко добре са...
Но неволно ръцете към сълзата посягат
и тъжно прекършени пак в скута полягат.
Чух ги .... за стаената мъка разказват...
забраната майчина сякаш не спазват.
И разбрах, че ръцете правдиво говорят,
но не могат със сърцето на майка да спорят.
В друго е тяхната сила и с друго могъщи-
всичко, което докоснат в спомен превръщат.
Днес цял ден са плели детски терлички
„..като си дойдат да има за всички!”
Разсадили са в счупена делва цветята-
„...красиви са- ще им се радват децата!”
Стъкмили са двора.Вред е чисто, изпрано-
„...да съм готова, че току виж дойдат по-рано...“
И от това, което видях и чух от жената,
стана ми ясно...Не,нямат всичко децата!
Няма „всичко” далече от родната стряха
и щом не галят ръцете,които в скута лежаха!
И когато за сбогом с топлинка ме даряват,
потрепват уморените - да плетат продължават.
От накъсялото гранче с житейската прежда
всеки ден те преплитат свойта надежда...
© Събчо Събев All rights reserved.
