Ръцете, оплевили всичко сиво
Врата не е отключвал никой тук.
Звездите през прозорчето надничат.
Приклекнала, луна преде памук,
а в пазвата ѝ времето се стича.
И виждам баба – нейните ръце
опъват всяка нишка през кросното.
Совалката е полет на сърце,
което шари с красота платното.
Откакто онемял е този стан,
със спомени се храни тишината.
Жената в живописния сукман
отдавна спи съня си под земята.
Но раклата отворя ли, оттам
ще ме докосне с цветове игриви.
Прибра я Господ, да целуне сам
ръцете, оплевили всичко сиво.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Представих си стана, жената седнала пред него, цветовете, с които оплевява всичко сиво. Много хубаво стихотворение, Мария.
