РЪКА ЗА ПРОШКА
Отдавна не следя ударите при аритмия.
Все някога някой от тях ще е последния.
Дълго време душата се бори за амнистия
на сърцето заключено в карцера – ледния.
Крилете му изгубиха перцата си за летене.
Зениците се отказаха от слънчевия блясък.
Тялото – изсъхнала върба, от вятъра стене.
А мислите се сипят – последна шепа пясък.
Не мога вече с нея мост към вас да построя.
Разстояния – големи, невъзможно далечни
отдавна... като дълбоки вълнения, ни делят. ...