Мое тъжно небе, аз не помня защо те създадох.
Ти си мрачно... и лято, и пролет. Валиш ли, валиш.
Ти приличаш на плач... на, неспиращ през нощите, задух.
Ти приличаш на страх, впил в ума ми стотици игли.
Аз те гоня от мен вече няколко дълги години.
Хайде, време е. Тръгвай си! Адски ми писна студът.
Нарисувах те цялото в жълто, червено и синьо,
ала ти ги изтри и намери си, в сивото, път.
Мое тъмно небе, непризнаващо весели багри,
аз не исках да впия в очите ти тази тъга.
Тя ме следва, когато от нея опитам да бягам,
ти ме следваш, когато, след дъжд, си измислям дъга. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up