Мое тъжно небе
Мое тъжно небе, аз не помня защо те създадох.
Ти си мрачно... и лято, и пролет. Валиш ли, валиш.
Ти приличаш на плач... на, неспиращ през нощите, задух.
Ти приличаш на страх, впил в ума ми стотици игли.
Аз те гоня от мен вече няколко дълги години.
Хайде, време е. Тръгвай си! Адски ми писна студът.
Нарисувах те цялото в жълто, червено и синьо,
ала ти ги изтри и намери си, в сивото, път.
Мое тъмно небе, непризнаващо весели багри,
аз не исках да впия в очите ти тази тъга.
Тя ме следва, когато от нея опитам да бягам,
ти ме следваш, когато, след дъжд, си измислям дъга.
И рушиш я ревниво, раздразнено, с буря и ярост.
Като тръпки по тялото вечно към мене пълзиш.
Аз мечтая за бъдеще радостно, цветно и ярко,
ала ти ми напомняш, че съм си посяла сълзи.
© Деница Гарелова All rights reserved.
