Сама жена на плажа
Сама жена на плажа
Като старо любовно писмо
къса облаци
и ги хвърля на вятъра.
Пие лято на парещи глътки,
а златистият пясък
е нейното празно легло.
Тя не диша вълни, нито яхтите, спящи на кея,
по сърцето ú удря старо самотно весло
и разбива
всички ръждясали спомени,
но остава в душата
едно тъмно петно.
И когато си тръгнат мъжете, децата и чайките,
Господ свива криле и изпраща безмилостен дъжд,
а жената стои на брега и удавя в морето си тайните,
всяка с името на обичан предател мъж.
И морето - черно, сърдито и гневно,
хвърля нейните болки
мъртви до нощния бряг.
А на утрото
тишината
е толкова
тайни погребала,
че спасителят бавно
вдига черния флаг.
© Илияна Каракочева All rights reserved.
