Очите си затворих аз за миг
и във вълшебни светове потънах,
от грозно пате ей така... без вик,
в прекрасен лебед се превърнах.

Принцовете кланяха се доземи,
а косите ми... земята те помитаха.
Пропукаха се всичките стени
и свободно мислите излитаха.

Из горите тихичко се скитах
и прегръщах тази свята тишина...
Ветровете за посоката си питах
и вървях напред... сама, сама.

Бях далеч от хорското безумие,
тъй далеч от таз’ превзета сган.
Бе красиво, беше пълнолуние...
в такава нощ да бъдеш сам...

Само аз и чистата природа,
само аз и целият ни свят...
Но очите си... когато пак отворя... 
ще се върна в онзи прашен Ад.