Само надежда
Тя не плаче, усмихва се мило,
с поглед нежен издига луната високо.
Безпризорно смълчана нозете си крие
и помахва на гълъба с длани любовно.
Няма дом и когато връхлита стихия
във косите си сбира и гняв, и надежда.
Раменете потръпват и в бурята силни,
носят още нестихнал дъха на копнежа.
Тя не спира часовника, времето крачи,
двете бръчки на челото много разказват.
Тя е майка, не се притеснява от старост,
само обич и прошка с душа се даряват.
Тя е жива, издялана нявга от камък.
Тя говори, когато човекът я чува.
Но не плаче, длетото усмивка е дало -
тя е само надежда за всеки изгубен.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
