Пак лампите са угасени и музиката тихичко ехти...
И пак без теб е мрачно, дори една звезда в небето не блести...
Нощта сега е мой приятел, със вятъра говоря си дори...
Звука на дъждовните капки, за твоя глас ми напомнят почти...
И този спомен ме пронизва и раната отново почва да кърви...
Но от много време нямам сили даже за сълзи...
Остана само празнотата и нищичко не може да я заличи...
Спомените са ми само във главата и нищо тях не може да ги замени...
Не знам къде си, щастлив, може би...
Надявам се ме пазиш някъде дълбоко във сърцето си...
Без посока движа се.. Без цел се скитам...
Не зная кой и как за тебе да попитам...
И може би е по-добре за тебе нищо да не знам...
Но няма да спра да се надявам да те срещна някъде там...