Самота II
САМОТА
Животът ми влече крака по равното,
запътен към последната черта;
любимите си тръгнаха отдавна,
оставяйки ме сам със вечерта;
сбогувах се по мръкнало с роднините,
изпратих ги в припадащия зрак
и прекосявам тъжно сам годините
и сядам сам на простия си праг;
неверните приятели изчезнаха,
отидоха си с гаснещия ден
и само от нощта – като от бездна! –
гласът ми отлетял беседва с мен.
Натрапниците сам прогоних с камъни
и днес сме само двама – аз и тя,
и милва вечерта еднакво двама ни:
и мен, и мойта тъжна самота.
На самота се уча! Тя покълва
в душата, а душата се бои.
Но трябва жив да свикна на безмълвие –
тъй дълга самота ми предстои...
© Валентин Чернев All rights reserved.
