Самотният бегач
Проспах живота си почти на крак
или пък – да речем – наполовина.
Преди години знаех точно как
да удържа жена. И кана с вино.
Сега не знам. Градът един и същ,
съблякъл тишината кротко свети.
Разнася Темза дърве и камъш
към моите изгубени планети.
Не знам дали си моето ребро,
а аз пък от пейзажа щрих излишен,
но в джоба си ти сложи и Монро,
когато гръб разголи на летището.
Аз помня дваж по-дълго и от слон –
преди цигарка нервно да си свия,
ти поизглади моя панталон
със поглед, по-горещ и от ютия.
Ала те няма. Шупнала от грях
съвсем душата ми се сбръчка стара.
А от бегача Болт по-пъргав бях,
когато те повеждах към олтара.
Но пък явиш ли ми се тези дни
насън, а още повече наяве:
– Я ставай, мили – просто ми викни.
И аз от мъртвите ще се изправя.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
