Счупен кораб, скърбящо скърце.

Потъващ в студените води със своя екипаж,

едвам потапя се в тъмната нощ. 
Океанът тихо го пое във своята прегръдка

и скри се корабът в дълбините. 
Така отиде си и нашата любов,

като счупен кораб в океана 
и луната бледа скри се да не гледа. 
Една мрачна нощ остана, 
отиде си, 
взе своето 
аз взех болката. 
Сега ти си там, със своя нов кораб. 
Там със своя нов капитан. 
Остави ме в руйните на моята фрегата, 
бавно потъваща към студената прегръдка на океана. 
Потъва моят кораб, 
потъва заедно със мен. 
Останах сам със моето сърце, 
което те избра ти да си до мен. 
Разби го ти,
разби го, като късче лед.
Останаха само останки, 
останаха само разпилените мечти,
останаха забравените дни, 
останаха спомените...
Луната не се показа вече над този океан, 
мъгла обгърна го, 
нощта с тъмна мантия обви го. 
Свърши се така, всичко между нас.
Отиде си, 
за друго не помисли. 
Каквото беше, беше 
отрече се от своето човече, 
изгубено във мрака, 
търсещо светлината 
потъна във мъглата 
разбита му бе душата!!!

Б. Димитров