Седнала на бара
Здравей,колега. Тази вечер
при теб на бара ще поседна.
Налей ми вино с малко чер пипер,
че снощи нещо съм настинала.
Поглеждаш ме, ще прихнеш май.
Не пия, зная,тази вечер искам вино,
а не поредното кафе или пък чай.
И нека да е по-горчиво.
А ти със твоя сладък чар
поглеждаш ме и се усмихваш,
колежке, ти си цял пожар,
ще изгоря щом близо съм до тебе.
Не бой се ,няма да гориш,
ако във пазвата ми не надничаш.
Настинах нещо, много се отгъвах
сънувах нещо и бълнувах.
Кажи, кажи какво сънува?
Да ти разкажа ли?
Добре! Ти само слушай.
Вървях по непозната улица,
а на тротоара бе седнал мъж.
Сам и тъжен. А една искрица
падна от небето и заваля.
До кости се измокри той.
Съблякох своето манто,
наметнах го да му е топло,
а той шептеше нещо, много нежно.
Мелодия ли, стих ли бе, не помня.
Небето се откри като на кино
едно такова неописуемо красиво.
Погледнах във очите на човека,
а виждах моя поглед.
До болка взирах се във него,
той гледаше през моите очи.
Усмихна ми се,слънцето изгря,
а мен ми стана топло, много топло
отгъвах се , а той се усмихваше
и ставаше все по-топло.
Това бе моя сън колега,
сега налей ми втора чаша,
че стана ми студено
от погледа ти в моята пазва.
Подай мантото да си облека.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
