Септемврийско утро
Отдавна е настъпила зората
и хлопки отдалеч подрънкват...
На паша тръгват пак стадата
и еква птича песен звънка.
От хрàлупата във дървото - горе,
муцунка малка се подаде,
очички любопитно ококори
и бързо орехче извади.
„О, станало е време за закуска!” –
тъй катеричката си рече.
Минутка-две и орехчето схруска –
следа от него няма вече.
И без дори секунда да се бави,
на клонче – ей я! – разлюляна -
гимнастика реши да си направи,
но в миг се чу гласа на мама:
„Къде изчезна, палавнице малка?
Измий си лапичките! Бързо!...
Недей да си намираш залъгалка.
Ела торбичка да ти вържа!
За жълъди ще ходим с тебе двете -
надолу – в старата кория...
Та зимата, щом паднат снеговете,
храна да имаме и ние.”
Подскочи бързо малката хитруша –
дори не мисли да се крие.
Тя знае - мама трябва да се слуша! -
и лапичките взе да мие.
Съседките отсреща - пойни птички,
видяха как се труди здраво.
Изми се бързо тя – съвсем самичка –
и всички викнаха й „Браво!”
© Роберт All rights reserved.
