На бойното поле пристъпвам

                                      в безцветна сиво-черна тишина.

                                      Царица бях, не знаех да отстъпвам

                                      и царя с мен погубих без вина.

                                      Когато триумфално се завръщах

                                      във моя свят от хорска суета,

                                      аз присмеха на пешките обръщах

                                      в победен ход на моята съдба.

                                      В заблудите ми дълго си напомнях,

                                      че имам ход с голям размах

                                      и тетивата си опъвах,

                                      сражавах се дори със смях.

                                      Играех безразсъдно, но умело

                                      извличах полза в загуба дори

                                      и щом излизах пак начело,

                                      пирувах в царството си до зори.

                                      А царят, тъй самотен и обречен,

                                      догонваше ме тук и там,

                                      монета с моя лик изсечен

                                      мечтаеше да види сам.

                                     Така загубих битка със победа,

                                      победа над самото естество,

                                      че царят пак царицата ще гледа,

                                      загубил своето шахматно потекло.