Ще сложа малка черна рокля,

/дълбоко черно, като лястовичите крила/.

И дълги бели перли,

по-натрапчиви от мисли скверни,

и токчета, естествено, високи,

за да се препъвам, ако стана на вървя.

Ще вдигна плитката си рижа нависоко –

да не се разроши –

и да затворя двете си очи от срам,

полепнал като руж на скулите ми бледи,

красива надали, като вдовица сламена в храм.

И зорко ще следя кой влиза и излиза,

забързан час по-скоро да приключи този ден.

Отгоре ще въздъхне облекчено Мона Лиза,

представила се много преди мен.