Днес всичко на глас ще призная.

Време е да го чуеш, защото боли.

Трябваше ми време да осъзная,

но нещо в мен не изгасва, все гори.

Защо винаги идваш, когато не трябва?

Защо търсиш мен, когато си на ръба?

Не виждаш ли, че силата ми отслабва?

На мястото на всяко „не” крещя „да”.

С глупава шега усмивка си открадваш.

Когато съм най-сама все ще усетиш.

С неочакван жест или дума ме радваш.

И плача тайно нощем, щом не се сетиш.

Приближиш ли се в душата ми те забавям.

Не смея да те докосна, страх е дори.

Не че хиляди сцени не си представям.

Но направя ли го, знам –всичко ще изгори.

И защо така понякога гледаш ме? Боже!

А после трябва да сме приятелски мили?

Знам, че е грешно... в графата „не може”.

Но да се боря не искам и нямам сили.

Днес пак нищо няма да призная.

Ти няма да го чуеш, за да не боли.

И щом приключа да го пиша, зная,

ще го заключа вътре с другите мечти.