Що ми се, момне ле, надигаш?
Що ми се, момне ле, надигаш?
Пред очите ти бял дувар...
Куртмач варих, момне ле,
не съм само калем-зидар.
Очите ти, момне ле,
разстлана поляна ли бяха?
Косите ти, момне ле,
в жарта на огън горяха.
Снагата ти, момне ле,
беше лъжица-върбица.
Твоите клепки, момне ле,
росна росила елица.
Сърцето ти, момне ле,
беше опушен чер бакър.
Чужди кахъри, момне ле,
станаха вече твой кахър.
Ситни звездици, момне ле,
по небосвода блестяха.
Гледаше месечинка сребърна
как ти сгъстявах душата...
© Красимир Дяков All rights reserved.
