Шумът на тишината
10
Шумът на тишината
Тих летен ветрец се прокрадва наивно през гъстите буки отзад.
Топъл и лек, съвсем ненатрапчив, той гали ти кожата бледа.
Шумкат невинно листата зелени и юлски тревите високи.
Чува се слабо, едва доловимо, гласът на изстинал щурец.
Под тебе е злато, по-скъпо от златото, пясък насипен и светъл-
заравяш ръка в песъчинките дребни и хлад се прокрадва през тебе.
Нейде далече, на мили оттука, се чува тътнеж на вълни.
Разбиват се, мокрят скалите солени, та се питаш - дали ги боли?
На плажа е тихо, морето почива, само спуска по някой талаз.
И капчици фини прелитат тъжовни, като че някой над тебе сълзи.
Хладът на ветреца, топлика в водата, небето с безбройни звезди.
Защо ти не тачиш таз пищност, разкош, а бетони изливаш, рушиш?
Полъх на свежест. Шумът в тишината - говорят, послушай ги, спри.
Те са истински, истинни, повече чисти от всеки способ електричен.
Нагоре небе, необятно и черно, с милиони висящи тела,
Те хвърлят светлика си нежен и искрен, огряват таз нашта съдба.
Погледай и виж, пък ми после кажи, има ли нещо на тази земя...
що свети по-светло, по-ярко, по-живо и прави прекрасна нощта.
Човеко, съзнай се, разбуждай се вече...
не тъни във суетна тъма.
© Пешко Гьошев All rights reserved.
