Силует
Кристална тишина, а аз замислено
за теб рисувам бяла хризантема.
Отива ми нагледно да съм тъжна,
такава съм, откакто съм родена.
Но тази зима просто ми се случи,
ноември предреши се като май...
и тебе срещнах, в словото си гушнат,
един поет, до болка непознат.
С очи – море, гримирана усмивка,
разплискана до суша суета.
Със нищо, не останало за губене,
обичащ, силно мразещ, твърде млад.
Посяваше усърдно с шепи думите
в косите ми... с излишна срамежливост.
Черупчено облечен в снежна риза,
ужасно влюбен... тъй неподозиращ.
Напук циничен, тежко вкоренил се
в крилатата си, едноока стая...
И бавно обладаващ ме със стихове,
в престилката на нощната омая.
А после, полудял от куп признания...
поиска всяка пазва – да покълнеш.
Остана само с болката по дланите...
Самотен силует... но незавършен.
© Кремена Стоева All rights reserved.
